По повод окупацията на Ректората на СУ

Тези думи пиша като Председател на Студентския съвет при СУ „Св. Климент Охридски”, който не успя да излезе с позиция както спрямо първоначалната окупация на ауд. 272, така и спрямо последвалата окупация на целия Ректорат. Макар че преобладаващата част от изявилите своето мнение членове споделят мотивите за предприетите действия, но са против избраната форма на протест, все пак на свиканото Общо събрание на 28.10.13 г. кворум не бе постигнат, поради липсата на необходимия за това брой членове. Всеки упрек или критика към последното би имал основание. Предвид тези обстоятелства за мен остава единствено да изразя открито схващането и позицията си по отношение на случилото се и случващото се в Ректората.

Изцяло заставам зад крайния резултат, който окупационните действия преследват. Споделям напълно изразеното в първата декларация възмущение от превърналия се във фарс и изпразнен от всякакъв морал политически живот у нас, категоричното изискване всяко бъдещо управление да работи за бъдещето на страната ни. Споделям и обявените във втората декларация искания за оставка на правителството, разпускането на Народното събрание и останалите три точки. Правя го, защото схващам като мои тези искания, доколкото те са израз на нашия напълно оправдан гняв и нетърпимост към целия наблюдаван политически цинизъм и безсрамие. Но както вече заявих в написаната от мен през миналата сряда Позиция (която не стигна до гласуване или не-гласуване на ОС на СС), трябва също толкова категорично да се уточни, че е напълно излишно да се отправят реторически въпроси за угризения на съвестта. След 24 години питането: „Що е то политически морал и има ли той почва у нас?” е един исторически вече отговорен въпрос. Отговаря му криминалният преход в България, отговарят му милионите емигрирали българи, отговарят му демографската криза, духовната и материалната нищета! И ако е възможно един човек да е „минал през много силен вътрешен катарзис”, то не мисля, че през такъв ще може да мине целият политически елит (без изключения!), та да се оттегли от политическата сцена.

От друга страна, смятам, че по-дълбокият проблем на нашето общество не се заключава в липсата на съвест у неговите управници (те имат такава, просто често тя не съвпада с тази на техните избиратели), а в осезаемата липса на активно-заинтересовано, ориентирано и най-вече критично гражданско общество. Ако последното бе факт, по никой начин нямаше да е възможно безнаказаното и понякога нагло поведение в родната ни политика. А искането за активни и критични граждани означава искане за нов тип образование, започващо от най-ранно детство, което да спомага за развитието на силно компетентна и заинтересована личност, критична и дълбоко некомформистка по своите нагласи. Ето защо е нужно да се отиде с една стъпка по-напред от вече заявеното: нова педагогическа парадигма! За всяко управление от следващото нататък тази задача ще бъде и най-добрият пробен камък за неговата добросъвестност: да създаде условия за развитие на собствения си коректив и ограничител!

Друга е работата, що се касае до начинът, който е избран и който трябва да служи за провокирането на гражданската съвест до онази критична точка, след която да бъде отприщен един лавинообразен ход на събитията – този начин аз смятам за неефективен, поради факта, че сблъсква интересите на едните и правата на другите студенти и е предпоставка за разединение, а не за обединение, макар действително да има колеги от Университета и други висши училища, които подкрепят и последват примера на окупацията.

И последно, искрено се надявам оттук нататък както вие, така и Университетът да не ставате обект на провокации или сблъсъци – нито на хулигански, нито на политически, а проблемите, върху които искате да обърнете общественото внимание, да намерят своето най-дълбоко решение!

Даниел Стоев